отлитат.

НА ЕДНА ГЛУПАЧКА

 

Ти мъртва ще лежиш така и нито спомен,

нито любов ще случиш вече.

Ти рози пиерийски не отгледа,

невидима и в царството на Хадес,

душата ти сред бледи сенки

ще се скита…

*

И аз си мисля –

ни едно момиче,

което е видяло

на слънцето лъчите,

не ще е като тебе

тъй разумно…

… Макар че ти си ми любим,

жена по-млада ти си избери:

на мен – по-старата – не ми прилича

със тебе да живея…

О, сладка мамо, вече нямам сили

совалката си бързо да премятам,

умирам от любов: едно момче красиво

ми прати Афродита, нежната.

*

Блажени съпруже, изпълни се

лелеяния брак и имаш

желаното момиче

със поглед тъй томителен,

с  чаровен лик, ликуващ

от любов. Почете те

безмерно Афродита.

*

… не – аз не съм злопаметна, -

не крия злоба, моята душа е кротка.

*

Залязоха луната и Плеядите.

И вече е среднощ.

Минават часовете.

А аз лежа самичка.

*

О, моя Дика, изплети венец

от клончета и мента

и с пръстите си нежни накити

косите си, които аз обичам.

Защото – знае се – богините блажени

с добро око поглеждат на молбите,

които красота и цвете увенчават,

но те обръщат гръб на тези,

които им се молят без цветя.

*

- Моминство, моминство, де си ти?

Защо ме оставяш?

- Никога вече, никога вече

няма при теб да се върна.

*

(И ето – тя завинаги си тръгна.)

Не лъжа – бих желала да умра.

Тя плачеше, когато ме напусна.

 

Течаха топли нейните сълзи:
“Ах, колко съм отчаяна, Сафо.

Кълна ти се – не искам да си ида.”

 

Отвърнах й: “Иди си с радост, мила,

и спомняй си за мене със добро,

защото съм привързана към тебе.

 

Аз искам пак сега да ти припомня

красивите и нежни часове,

които ни двете преживяхме…

 

От рози, виолетки, минзухар

венци плетеше многоцветни ти

до мене и се кичеше със тях.

 

С венци, изплетени от цветове,

обвиваше ти нежната си шия…

Върху косите си благоухания

 

разливаше – от мена и босилек –

или на мекото легло до мене

отпусната почиваше блажено…

… от Сарди

тук мисълта ми често се завръща.

 

Когато заедно живяхме,

за Аргнато беше ти богиня

и твойта песен бе за нея всичко.

 

Сега блести тя сред лидийските

жени – както розовопръстата луна

на залез превъзхожда всичките звезди.

 

Като луна блестяща, чиста,

която свойта светлина разлива

върху соленото море и пъстрите поляни.

 

Тогава чистата роса блести

и розите затворени ухаят,

и кичестите цветове в полето.

 

Но след като тъй много скита тя,

си спомня пак за милата Атида,

сърцето й в желание потръпва,

 

скръбта тежи в душата й и тя

зове ни със пронизващ глас за среща

и тоя зов загадъчен и таен

 

нощта хилядократно преповтаря

и ехото далечно го донася

презморските вълни, които ни делят.

*

… Гонгила…

Казах: “О, господарю…

Не съм ли толкова щастлива?…

Не зная какво е това желание

да умра, да изчезна

и да видя

бреговете на Ахеронт

потънали в лилии

и влажни от светла роса.

*

Тъй както сладка ябълка,

навръх дърво, червена –

забравиха ли я берачите?

О, не… Не са я те забравили,

ала не са могли

да я достигнат…

*

Тъй както в планината

овчарите нехайно

с краката си прегазват

самотен карамфил

и пада на земята

окървавен

червеният му цвят…

*

О на какво

да те оприлича,

любими младоженецо?
Оприличила бих те

на гъвкав клон…

Вечернице, събираш всичко ти,

що златната зора е разпиляла:

довеждаш кротките овце

довеждаш и козите,

на майката довеждаш й детето.

Видях едно мило

и нежно момиче

да къса цветя.

*

Аз имам мъничко момиче мило,

изваяна е като малко цвете –

любимата ми Клея… О, не бих я заменила

за цяла Лидия…

*

Умря Адонис, о Китерея, чудния Адонис…

Сега какво ще правиме, девойки?

- О, бийте си гърдите,

разкъсайте хитони!

*

Таз прах е на Тимада, умряла преди брака.

Прие я Персефона във тъмносиньото си царство.

Когато тя умря,

другарките й взеха остър нож,

отрязаха косите й красиви

и ги принесоха във жертва.