Сайт за митология и антична литература

 
Сайт за митология и антична литература

 
Рейтинг: 3.00
(77)
Начало
Двуречието
Древен Египет
Персийска митология
Слявянска митология
Боговете на древна Елада
Героите на Древна Елада
Омир - "Илиада"
Хезиод - Теогония
Древногръцка Лирика
Древногръцка драма
Вицове
Антични афоризми
Тест: Кой гръцки бог искаш да те отвлече?
Файлов архив
Картички
Форум


Банери, интересни линкове

Боговете на древна Елада / Афродита

Афродита
31.03.08 15:42

Автор:ThunderGoddess
Афродита - богиня на любовта и красотата

АФРОДИТА. Не е работа за нежната, палава богиня Афродита да се намесва в кървавите битки. Тя само буди в сърцата на богове и смъртни любов. Благода рение на тая сила тя царува над целия свят.Никой не може да избегне нейната власт, дори и боговете. Само войнствената Атина, Хестия и Артемида не са подчинен на нейното могъщество. Висока, стройна, с нежни черти на лицето, с мека, вълниста златна коса, като венец лежаща на прекрасната й глава, Афродита е олицетворение на божествена красота и неувяхваща младост. Когато тя върви, в блясъка на своята красота, в благоухаещи одежди, тогава слънцето по-ярко свети, цветята по-пищно цъфтят. Дивите горски животни се стичат при нея от гъсталака; към нея прилитат на ята птиците, когато ходи по гората. Лъвове, пантери, леопарди и мечки кротко се умилкват около нея. Спокойно се движи всред страшни зверове Афродита, горда с лъчезарната си красота. Нейните спътници, Хорите и Харитите, богини на красотата и на грацията, й при-служват. Те обличат богинята в разкошни одежди, сресват златната й коса, увенчават главата й с блестяща диадема.
Афродита, Уранова дъщеря, е родена, недалеч от остров Китера (Цитера) от снежнобялата пяна на морските вълни. Лек, галещ ветрец я донесъл на остров Кипър- там младите Хори заобиколили излязлата от морските вълни богиня на любовта. Те я облекли в златоткана дреха и й сложили венец от благоуханни цветя. Където стъпела Афродита, там пищно разцъфтявала цветя. Целият въздух бивал напоен с благоухания. Ерос и Химерос отвели дивната богиня на Олимп. Шумно я посрещнали боговете. Оттогава завинаги живее всред олимпийските богове златна Афродита, вечно младата, най-хубавата от богините.

ПИГМАЛИОН. Афродита дарува щастие на оня, който вярно й служи. Така дала тя щастие и на Пигмалион, великия кипърски ваятел. Пигмалион мразел жените, не се оженил и живеел усамотен. Веднъж той изработил от блестяща бяла слонова кост статуя на момиче с необикновена красота. Тази статуя стояла като жива в ателието на ваятеля. Би казал човек, че тя диша, че ха-ха ще започне да се движи, ще тръгне и ще заговори. По цели часове се любувал художникът на своята творба и се влюбил най-сетне в статуята, създадена от самия него. Той й подарявал скъпоценни огърлици, гривни и обеци, обличал я в разкошни дрехи, украсявал главата й с венци от цветя. Колко често шепнел Пигмалион.
- О, да беше ти жива, да можеше да отговаряш на моите думи, колко щастлив щях да бъда!
Но статуята била няма.
Настъпили дните на тържество в чест на Афродита.Пигмалион принесъл на богинята на любовта в жертва бяла телица с позлатени рога; той протегнал към богинята ръце и зашепнал молитва:
- О, вечни богове, и ти, златна Афродито! Щом можете да дадете на молещия се всичко, дайте на мен жена, прекрасна като статуята на момичето, която сам аз направих.
Пигмалион не смеел да моли боговете да вдъхнат живот на статуята му, страхувал се да не разгневи с такава молба боговете олимпийци. Ярко лумнал жертвеният пламък пред образа на богинята на любовта Афродита; с това богинята като че ли давала на Пигмалион да разбере, че боговете са чули молбата му.
Ваятелят се върнал у дома си. Той пристъпил към статуята и, о, щастие, о, радост: статуята оживяла! Сърцето й тупти, в очите й свети живот. Така богинята Афродита дала на Пигмалион жена хубавица.

НАРЦИС. Но който не тачи златна Афродита, който отхвърля нейните дарове, който се съпротивява на нейната власт, богинята на любовта го наказва безмилостно. Така наказала тя сина на речния бог Кефис и на нимфата Давриона, прекрасния, но студен и горд Нарцис. Той не обичал никого освен единствен себе си, само себе си смятал достоен за любов. Веднъж, когато се бил загубил в гъста гора през време на лов, го видяла нимфата Ехо. Нимфата не можела сама да заговори с Нарцис. Върху нея тегнело наказанието на богиня Хера: нимфата Ехо трябвало да мълчи, но можела да отговаря на въпроси само като повтаря последните думи от тях. С възхищение гледала Ехо стройния младеж хубавец, скрита от него в горския гъсталак. Нарцис се озърнал, не знаейки накъде да тръгне, и високо извикал:
- Ей, кой е тук? .
- Тук! - разнесъл се високо отговорът на Ехо.
- Ела насам! - викнал Нарцис.
-Насам! - отвърнала Ехо.
В изумление се заозъртал прекрасният Нарцис: няма никой. Учуден от това, той високо извикал:
- Ела по-скоро при мене!
Ехо радостно се откликнала:
- При мене.
С протегнати ръце се затичала нимфата от гората, но прекрасният младеж гневно я отблъснал. Бързо се отдалечил той от нимфата и се скрил в тъмната гора.
Укрила се в горския непроходим гъсталак и отхвърлената нимфа. Горката Ехо страда от любов по Нарцис, никому не се показва и само печално се обажда при всеки възглас.
А Нарцис останал, както преди, горд и влюбен в себе си. Той отхвърлял любовта на всички. Много нимфи направила нещастни неговата гордост. И веднъж една от отхвърлените нимфи извикала:
- Дано се влюбиш и ти, Нарцисе! И дано и на тебе не отвърне с взаимност онази, която обикнеш!
Пожеланието на нимфата се сбъднало. Богинята на любовта Афродита се ядосала, задето Нарцис отхвърля нейните дарове, и го наказала. Веднъж през пролетта във време на лов Нарцис се приближил до един ручей i поискал да се напие със студена вода. Още нито веднъж не се били допирали до водите на този ручей нито овчар, нито планинските кози; нито веднъж не било падало в него откършено клонче, даже вятърът не бил довявал в ручея листица от пищни цветя. Водата му била чиста и бистра. Като в огледало се отразявало в нея всичко наоколо: и храстите, които растели по брега, и стройните кипариси, и синьото небе. Нарцис се навел над ручея, като опрял ръце върху един камък, който се подавал от водата, и се огледал в ручея цял във всичката си красота. Тук именно го сполетяло наказанието на Афродита. Той се заглежда изумен в своето отражение във водата и силна любов го обзема. Гледа той образа си във водата с очи, изпълнени с любов, говори му ласкаво, зове го, протяга към него ръце. Нарцис се навежда над водното огледало, за да целуне своето отражение, но целува само студената бистра вода на ручея. Всичко забравил Нарцис; не се отделя от ручея;стои неотлъчно и се любува сам на себе си. Той не яде, не пие, не спи. Накрая, изпълнен с отчаяние, Нарцис извиква, протягайки ръце към своето отражение:
- О, кой е страдал тъй жестоко! Нас ни делят не планини, не морета, а само ивичка вода и все пак не можем да се съберем. Я излез от ручея!
Замислил се Нарцис, загледан в образа си във водата. Изведнъж страшна мисъл му дошла в главата и той, наведен до самата вода, започнал тихо да шепти:
- О, мъка! Страх ме е, не съм ли влюбен в самия себе си! Та ти си самият аз. Аз обичам себе си. Чувствувам, че малко ми е останало да живея. Едва разцъфнал, ще увехна и ще сляза в мрачното царство на сенките. Смъртта не ме плаши; смъртта ще тури край на мъките на любовта.
Силите напущат Нарцис, той бледнее и чувствува вече приближаването на смъртта, но все пак не може да се откъсне от своя образ. Нарцис заплаква. Сълзите му падат в бистрите води на ручея. По огледалната водна повърхност се образуват кръгове и прекрасният образ изчезва. Нарцис в ужас извиква:
- О, къде си ти? Върни се! Остани! Не ме напущай, това е жестоко. О, позволи ми поне да те гледам!
Но ето водата е пак спокойна, пак се появява образът, Нарцис пак го гледа, без да се откъсне. Той чезне като росата под лъчите на палещото слънце. Нещастната нифма Ехо също вижда как страда Нарцис. Тя го обича, както и преди; сърцето й се свива от болка поради страданията на Нарцис.
- О, мъка - извиква Нарцис.
- Мъка! -отвръща Ехо. .
Най-сетне, изтощен, Нарцис изстенал с отпаднал глас, гледайки своя отразен образ:
- Сбогом!
И още по-тихо, едва чуто прозвучал гласът на нимфата Ехо:
- Сбогом!
Клюмнала главата на Нарцис върху зелената крайбрежна морава и мракът на смъртта покрил очите му. Нарцис умрял. Оплаквали го в гората младите нимфи, оплаквала го и Ехо. И нимфите приготвили за младия Нарцис гроб, но когато дошли за тялото му, не го намерили. На мястото, гдето клюмнала върху тревата Нарцисовата глава, било поникнало бяло, дъхаво цвете, цветето на смъртта; то се нарича нарцис.
 

АДОНИС. Но богинята на любовта, която наказала Нарцис, изпитала лично мъките на любовта; и па нея се случило да оплаква любимия си Адонис . Тя обичала сина на кипърския цар, Адонис. Никой от смъртните не можел да се сравнява с него по красота; той бил дори по-хубав от боговете-олимпийци. Заради него Афродита забравила и Патмос, и цветущата Китера. Адонис й бил по-скъп дори от светлия Олимп. Всичкото си време тя прекарвала с младия Адонис. С него ходела на лов в планините и горите на Кипър като девицата Артемида. Забравила Афродита златните си накити, забравила красотата си. Под палещите лъчи на слънцето и в лошо време тя ходела на лов за зайци, за плахи елени и сърни, но отбягвала лова на страшните лъвове и глигани. И Адонис молила да избягва опасностите на лова за лъвове, мечки и глигани, за да не му се случи нещастие. Богинята рядко оставяла царския син сам, а всеки път, когато го оставяла, му напомняла да не забравя молбите й.

Веднъж в отсъствие на Афродита кучетата на Адонис през време на лов попаднали на следите на грамаден глиган. Те изкарали животното от леговището му и го подгонили с яростен лай. Адонис се радвал на тоя богат лов; той не предчувствувал, че това ще е последният му лов. Все по-близо се чувал лаят на кучетата, ето и грамадният глиган се мярнал всред храстите. Адонис вече се готвел да прониже разярения глиган с копието си, но глиганът изведнъж се хвърлил върху любимия на Афродита и го наранил смъртно с грамадните си стърчащи зъби. Адонис умрял от страшната рана.

Когато Афродита научила за смъртта на Адонис, преизпълнена с неизразима скръб, сама отишла в планините па Кипър да търси тялото на любимия младеж. Тя вървяла по стръмни планински склонове, през мрачни клисури, покрай дълбоки пропасти. Острите камъни и бодлите на трънката изранили нежните нозе на богинята. Капки кръв падали по земята и оставяли следи навсякъде, където минавала тя. Най-после Афродита намерила тялото па Адонис. Горчиво плакала тя над загиналия без време прекрасен младеж. За да се запази навеки споменът за Адонис, богинята заповядала да израсне от кръвта му нежната съсънка. А навсякъде, където били падали от изронените крака на Афродита капки кръв, израсли великолепни рози, алени като кръвта на богинята. Смилил се Гръмовержецът Зевс над скръбта на богинята на любовта. Той заповядал на брата си Хадес и на жена му Персефона да пускат всяка година Адонис на земята от мрачното царство на сенките на умрелите. Оттогава Адонис остава по половин година в царството на Хадес, а половин година живее на земята с богиня Афродита. Цялата природа ликува, когато се връща на земята при ярките лъчи на слънцето Адонис, младият, прекрасен любим на златна Афродита.

 

 

Дир ID: 
Парола: Забравена парола
  Нов потребител

0.0687