ЛЮБОВНА БОЛКА
На боговете равен ми се струва
оня, който до тебе приседнал
те слуша тъй сладко да говори
и да се смееш нежно-шеговита.
Но аз, щом отдалече те съгледам,
в уплаха – бледна – изведнъж изтръпвам.
Сърцето трепва във гърдите,
гласът ми става сух и сякаш спира.
Езикът ми засъхва – нежен пламък
под кожата ми тънко запълзява.
Очите ми покрива нежен мрак,
бучение в ушите си усещам.
Студена пот челото оросява,
нозете ми се подкосяват, ставам
по-бледна от изсъхнала трева,
свяст ми се вие, сякаш че умирам.
МОЛБА КЪМ АФРОДИТА
Безсмъртна, златотронна Афродита,
Зесова дъще, хитрице,
о, моля те – с терзания и мъки
недей разкъсва моето сърце.
Ела и както някога, Богиньо,
подаваше ухо на моя глас
и щом ме чуваше – напускаше веднага
чертога златен на баща си
и се понасяше към мене мигновено
на свойта колесница, впрегната
с рой малки, пърхащи врабчета,
и литваше към черната земя,
те бързо те довеждаха при мене –
и ти с усмивка на безсмъртното лице
ме питаше какво ми е станало,
защо те викам пак, защо те моля
и лудото сърце какво желае
да ми се случи… “Я кажи, Сафо,
в кого си влюбена, да ти го доведа.
Кажи, Сафо, кажи…
Дори от теб да бяга – ще те гони
и ако дарове не приема – скоро сам
ще ти донася дарове. Ако не те обича
ще те обикне = и да не жалееш вече.”
Ела ми и сега и ме спаси, Богиньо,
от тежки мъки. Направи така –
душата що желае да се случи,
бъди ми ти съюзник, о безсмъртна!
Кирпидо – ти и вие, Нереиди,
о, нека моя брат да се завърне
при мен жив и здрав – и нека всичко
най-съкровено,
което той желае – да се сбъдне.
И всичките злини, които той
направи някога – сега сам да поправи,
за своите другари да е радост
и срам за неприятелите си –
но знае ли човек кои са те?
О, не – не знаем ние враговете си…
И брат ми може би да си възвърне
отново тая чест, що ми дължи,
и да забрави свойте черни мъки,
които нашите души гнетяха.
И чувайки различните сплетни,
които моите съграждани изострят
и ги забождат в мене, във плътта ми
– от тях така жестоко ме боли –
Богиньо, чуй ме, ако някога
сърцето ти със песни съм пленила,
то миналото скрий със черна нощ –
от клюки и нападки ни спаси.
*
… бедрата й бяха обвити
с тънка извезана туника –
скъпа, лидийска…
*
… Дъждът прохладен
шушне в клоните на ябълката.
А от листата, нежно тръпнещи,
полека сън дълбок се стича…
*
Звездите край блестящата луна
отново крият своя светъл образ,
когато тя изгрява пълнолика
и лее сребърен светлик
върху земята.
*
Сега да очаровам
приятелките си –
ще пея тия песни
с хубав глас.
*
… Онез, на които
желая добро,
те ми създават
най-много злини.
… това във душата
сама си го знам.
*
… и вече от любов…
Когато аз те гледам срещу мене,
знам: “Херминова никога не е
била тъй хубава” –
и смело те сравнявам
със златокосата Елена.
Сравняват ли се смъртни със богини?
Не знам това, но зная друго –
че като гледам хубостта ти,
сърцето ми олеква, всички грижи
отлитат.
НА ЕДНА ГЛУПАЧКА
Ти мъртва ще лежиш така и нито спомен,
нито любов ще случиш вече.
Ти рози пиерийски не отгледа,
невидима и в царството на Хадес,
душата ти сред бледи сенки
ще се скита…
*
И аз си мисля –
ни едно момиче,
което е видяло
на слънцето лъчите,
не ще е като тебе
тъй разумно…
… Макар че ти си ми любим,
жена по-млада ти си избери:
на мен – по-старата – не ми прилича
със тебе да живея…
О, сладка мамо, вече нямам сили
совалката си бързо да премятам,
умирам от любов: едно момче красиво
ми прати Афродита, нежната.
*
Блажени съпруже, изпълни се
лелеяния брак и имаш
желаното момиче
със поглед тъй томителен,
с чаровен лик, ликуващ
от любов. Почете те
безмерно Афродита.
*
… не – аз не съм злопаметна, -
не крия злоба, моята душа е кротка.
*
Залязоха луната и Плеядите.
И вече е среднощ.
Минават часовете.
А аз лежа самичка.
*
О, моя Дика, изплети венец
от клончета и мента
и с пръстите си нежни накити
косите си, които аз обичам.
Защото – знае се – богините блажени
с добро око поглеждат на молбите,
които красота и цвете увенчават,
но те обръщат гръб на тези,
които им се молят без цветя.
*
- Моминство, моминство, де си ти?
Защо ме оставяш?
- Никога вече, никога вече
няма при теб да се върна.
*
(И ето – тя завинаги си тръгна.)
Не лъжа – бих желала да умра.
Тя плачеше, когато ме напусна.
Течаха топли нейните сълзи:
“Ах, колко съм отчаяна, Сафо.
Кълна ти се – не искам да си ида.”
Отвърнах й: “Иди си с радост, мила,
и спомняй си за мене със добро,
защото съм привързана към тебе.
Аз искам пак сега да ти припомня
красивите и нежни часове,
които ни двете преживяхме…
От рози, виолетки, минзухар
венци плетеше многоцветни ти
до мене и се кичеше със тях.
С венци, изплетени от цветове,
обвиваше ти нежната си шия…
Върху косите си благоухания
разливаше – от мена и босилек –
или на мекото легло до мене
отпусната почиваше блажено…
… от Сарди
тук мисълта ми често се завръща.
Когато заедно живяхме,
за Аргнато беше ти богиня
и твойта песен бе за нея всичко.
Сега блести тя сред лидийските
жени – както розовопръстата луна
на залез превъзхожда всичките звезди.
Като луна блестяща, чиста,
която свойта светлина разлива
върху соленото море и пъстрите поляни.
Тогава чистата роса блести
и розите затворени ухаят,
и кичестите цветове в полето.
Но след като тъй много скита тя,
си спомня пак за милата Атида,
сърцето й в желание потръпва,
скръбта тежи в душата й и тя
зове ни със пронизващ глас за среща
и тоя зов загадъчен и таен
нощта хилядократно преповтаря
и ехото далечно го донася
презморските вълни, които ни делят.
*
… Гонгила…
Казах: “О, господарю…
Не съм ли толкова щастлива?…
Не зная какво е това желание
да умра, да изчезна
и да видя
бреговете на Ахеронт
потънали в лилии
и влажни от светла роса.
*
Тъй както сладка ябълка,
навръх дърво, червена –
забравиха ли я берачите?
О, не… Не са я те забравили,
ала не са могли
да я достигнат…
*
Тъй както в планината
овчарите нехайно
с краката си прегазват
самотен карамфил
и пада на земята
окървавен
червеният му цвят…
*
О на какво
да те оприлича,
любими младоженецо?
Оприличила бих те
на гъвкав клон…
Вечернице, събираш всичко ти,
що златната зора е разпиляла:
довеждаш кротките овце
довеждаш и козите,
на майката довеждаш й детето.
Видях едно мило
и нежно момиче
да къса цветя.
*
Аз имам мъничко момиче мило,
изваяна е като малко цвете –
любимата ми Клея… О, не бих я заменила
за цяла Лидия…
*
Умря Адонис, о Китерея, чудния Адонис…
Сега какво ще правиме, девойки?
- О, бийте си гърдите,
разкъсайте хитони!
*
Таз прах е на Тимада, умряла преди брака.
Прие я Персефона във тъмносиньото си царство.
Когато тя умря,
другарките й взеха остър нож,
отрязаха косите й красиви
и ги принесоха във жертва.
|